ДОЛОМИТИТЕ 2012
26 Септември 2012 г.
И този път Любляна ни посрещна с хубаво време, градски музиканти и оживени крайречни кафенета. Няколко улични оркестъра от български улични музиканти обикаляха от заведение на заведение и из центъра на словенската столица се носеше „Еленино хоро”, „Македонско девойче” и други, допринасяйки за интернационалната атмосфера на града. Вечерта се запасихме с провизии и си сготвихме в кухнята на хостела.
-Багажа готов ли е? Забравя ме ли нещо?
Всеки трескаво пренареждаше раницата – предстоеше ни първата среща с Доломитите и най-високият на планината в масива на Мармолада – Пунта Пеня. Но, всичко по реда си! Първата ни цел беше малка сладкарница с италиански сладолед и след няколко порции можехме да потеглим. Магистрали..Междуградски пътища.. Последни серпентини на планинският път ни отведоха до язовирната стена на Лаго Федаиа. Тук се натоварихме на тесните единични „кабинки” на лифта които персонала на лифта смело експлоатираше като двойни. На север времето беше приказно.... От всякъде назъбени планински масиви – Групо ди Села, Тофане, Кристало....Само над нашите глави, някъде високо ледника над заслон Пиан дей Фиакони, тегнеха тежки облаци. Атмосферата в заслона трудно може да се опише – миризма на щрудел и гулаш, саксии с еделвайси по масите и огромни прозорци с вече познатата гледка... Следобеда беше предвиден за разходка в свръзка по ледника с пикел и котки. Наглед равен и лесно проходим ледник ни посрещна с противен ситен дъждец. Няма по гадно нещо от това да се екипираш под дъжда! След като е екипирахме обаче, като по сигнал слънцето изгря, небето се изчисти и имахме достатъчно време да се пързаляме по ледника на воля, за да тренираме самозадържане. Залеза над Доломитите посрещнахме с питие в ръка от терасата на заслона и след това – по леглата... А, и в 6 с раниците на закуска!
И отново екипиране – котки, пикели ,въжета. Тази сутрин атмосферата беше изключително нестабилна - ниските дъждовни облаци идващи от север поглъщаха масив след масив и се насочваха към нас. Дали щяхме да ги изпреварим? Взехме ледника на един дъх, но уви! Точно когато достигнахме виа фератата бурята ни застигна – вятър и мъгла, както се казва, само дето имаше и дъжд, доста дъжд. И отново късмет – в момента в който излязохме на ръбчето преди върха, небето си изясни и на север пак блеснаха познатите вече върхове. Освен снимките до кръста на най-високият връх на Доломитите, посещението на Мармолада не може да мине и без време за кафе или чай в едноименният заслон само на няколко метра от върха. Слизането беше с гледки и чак някъде в началото на ледника срещнахме първите свръзки тръгващи нагоре. Хапнахме на бързо на заслона, спуснахме се с лифта и се отправихме към нашият дом за следващите няколко дни. Настанихме се в луксозна вила – 4 звезди, където освен със стаи двойки разполагахме и фитнес, солариум, басейн, а любезната ни домакиня всяка сутрин се грижеше да не останем гладни на закуска.
И отново – раници, инвентар.. Тази сутрин обаче се отправихме към нещо съвсем различно – виа фератите на масива Кристало! Подхода към тях беше отново с лифт и явно беше традиция в тази планина всички лифтове да са най-разнообразни по форма. Кабинките на този тук бяха нещо средно между висящи „ковчези” и космически капсули. Първата ферата за деня беше „Бианчи”, свързваща заслон Лоренци с Чима ди Мецо. Започнахме с тясна пътечка която премина в въздушно ръбче осеяно с множество скални игли. Пътеката вървеше ту надолу – в почти отвени улеи, ту се изкачваше по напълно отвесни скални игли и връхчета. На места имаше железни стълби, на места метални въжета. Спиращите дъха гледки обаче бяха навсякъде – пропасти, зъбери, от време на време мъгла и разкъсани облаци, а в далечината – отново скални масиви, един от друг по примамливи – Крода роса, Тре Чиме ди Лаваредо, Тофане... На най-високата точка на Чима ди Мецо се гонеха разкъсани облаци и след кратка почивка и снимки тръгнахме надолу. Имахме късмет и с малко по ранно тръгване по фератата избегнахме почти целият „насрещен трафик” От заслон Лоренци поехме в противоположна посока към фератата Ивано ди Бона. На най- атрактивната част от нея – висящият 27-метров мост Понте Кристало, трябваше да почакаме докато минем но гледките от най-високата точка на фератата си заслужаваха и ходенето, и чакането. Бяхме решили да прекараме следобеда в Кортина Д’Ампецо и да разгледаме и понапазаруваме екипировка. Но каква беше изненадата ни когато установихме, че вместо средище на планинари и алпинисти, най-известния курорт в планината, всъщност е модната столица на Доломитите! Armani, Mango, United Colors of Benetton….Най-ценното се оказа тиролското плодово кисело мляко произвеждано в района
Беше топло още от сутринта, но с нетърпение тръгнахме към Тре Чиме ди Лаваредо – символ на Доломитите, мечта и предизвикателство за всеки алпинист и цел на нашата разходка. Паркинга още от ранна утрин беше претъпкан с коли и безкрайни върволици народ се отправяха по панорамният кръгов маршрут около Трите Чими. Грандиозна е гледката от долу, към тези гиганти. Северните им стени никога не се огряват от слънцето и са с обратен наклон – добре че щяхме само да се разхождаме около тях. На заслон Локатели спряхме за обедна почивка и се изтегнахме на зелените поляни около езерото Лаго дел Пиани. Удоволствието не трая дълго – жегата ставаше все по непоносима, което ни принуди да търсим спасение някъде другаде. Беше най-горещият ден в Доломитите от 15 години насам – 30 градуса! Довършихме трека около Чимите и следобед посетихме Брунико и замъка на Меснер. Вечерта трябваше да стягаме багажа, защото на следващият ден ни предстоеше дълго пътуване и интересно изкачване...
Всички от групата бяха ходили във Венеция, и пожелаха да прекараме един ден повече в планината. До последно пазех в тайна кой е избраният за изкачване връх, но деня дойде. Наша цел беше Мангарт. Алпийският красавец се издига в Юлийските алпи на границата между Италия и Словения. Атрактивен асфалтов път води до подножието на върха от където поехме по един от най-интересните туристически маршрути към най-високата му точка – Словенският. Виа фератата минава през почти отвесен кулоар на западната стена на върха. Духаше доста поривист вятър и вълмата прехвърчаща мъгла правеха изкачването доста интересно. От време на време под нас се разкриваха отвесите на стената и в далечината най-източните върхове на Доломитите. Последната част на пътеката хвана по широко ръбче и след 2 часа бяхме на върха. Облаците се разбягаха и Юлийските алпи ни показаха една от най-красивите си панорами!. Пред нас бяха Яловец и Велики Канин, малко по далеч се виждаше Присойняк, а в далечината Триглав и Шкрълатица. В долините се извиваха ниски мъгли, а около кръста на върха се изви хубаво тракийско Бачковско хоро.
Къде ще играем хоро следващият път?
Снимки и видео с хорото може да видите в „Снимки от последните екскурзии”
Емил Енчев
всички новини »
|