ДУРМИТОР 2012
06 Август 2012 г.
- Вози брате! – с пренебрежително движение ни посочи пътя сръбският граничар. Бяхме вече официално на територията на Република Сърбия и след обичайната спирка за кафе и валута след границата потеглихме по вече познатия път. Ниш.. Крушевац..Кралево.. Нижеха се безкрайните села и паланки по пътищата на които човек може да види какво ли не. След Чачак някой отвори дума за обяд. Тъкмо навреме – навлизахме в Овчаро – Кабларската клисура. Между двете варовикови планини Овчар и Каблар река Западна Морава е издълбала величествен каньон. На това място наречено още сръбската Света гора още през 13 век са се заселили монаси от Атон и са създали над 300 манастира. Сега са останали 12 – по шест от всяка страна на реката – известни със своите старинни стенописи и архитектура. Освен духовна храна обаче, тук човек може да засити и стомаха. След издигането на язовирната стена в края на клисурата е създадено езерото Междувръшие, по бреговете на което плуват на понтони оживени ресторантчета. Спираме на „нашият” ресторант и докато похапваме стабилно със сом, пъстърва, свински врат и всякакви други вкусотии, се наслаждаваме на огледалото на езерото над което прехвърчат чапли и корморани. Не ни се става, но ни чака още път. Пожега.. Ужице... Приеполе.. От тук решихме да експериментираме и да хванем планинския път за черногорската граница. Останахме възнаградени – след краткия престой на граничната бразда започна панорамно спускане към каньона на Тара. Множеството завои си заслужаваха...
Мостът на Джурджевица Тара ни посрещна пуст, имаше само няколко продавачи на сувенири. Водата в реката беше доста малко и рафтаджиите ги нямаше, а с тях и организаторите на бънджи. Нищо, ще дойдем друг път специално за това. Настанихме се в комфортният хотел в центъра на Жабляк. През следващите дни презареждахме батериите сутрин и вечер с обилната шведската маса на хотела.
А на сутринта... Ясно синьо небе и лек ветрец – като по поръчка! Отправяме се към най-високият връх на планината Боботов Кук. Буса ни откарва до изходният пункт, а от там – само нагоре.. Геоложките процеси са създали от силно нагънатият карстов масив геоложки музей на открито Вървейки по пътеките на планината сред тези причудливи декори човек има усещането че се връща хиляди години назад – напластените варовикови пластове са нагънати по всевъзможен начин, а вятъра и водата са изваяли същински скулптури. Правим кратка почивка на езерото Зелени вир – едно от най-малките езера в планината и сякаш попаднало по случайност в този свят на карста. От тук ни предстои стръмното изкачване до върха. Заради горещото време тази година, няма никакъв сняг и напредваме бързо. Разминаваме се със словенски и хърватски туристи и не след дълго сме на върха. В ниското се вижда Жабляк и каньона на Тара, в далечината синеят масивите на Проклетия и Мая Езерце, Комови и Синявина, а под нас блестя водните огледала на изумрудените Шкръчки езера. На където и да се обърнеш върхове или каньони! Слънцето обаче ни напомни, че наближава обяд и трябва вече да се спускаме обратно. Разхладихме се в Зелени вир и решихме да обиколим атрактивният скален връх Зубци по пътя към буса. На Седло, освен нашият транспорт ни посрещна и поривист вятър който безцеремонно прекъсна излежаването по поляните.
Време беше за културната програма за деня. Наша цел беше Гръчко гробле – средновековен некропол съставен от мраморни стечи. Според повечето историци този вид паметници принадлежат към Босненската средновековна църква и нерядко се свързват с Богомилството. Макар и малък некрополът съдържаше едни от най изкусните образци – елени, кръстове, хора играещи хоро, мечове и още много барелефи бяха издълбани на тях. А под некропола – плитко и топло езеро, само за плаж!
На следващият ден се отправяме към връх Пруташ. Пътеката първоначално преминава през високите, зелени плата в подножието на планината, изкачва се стръмно към една седловина и от там хваща по обзорен ръб. Учудващо е как във този варовиков масив, по това време на годината има толкова много зеленина. Навсякъде поляни изпъстрени с цветя, а над тях скални зъбери. Малко преди върха попадаме на извънземна гледка – сякаш някой е изрязал част от върха подобно на парче торта. Поглеждайки в тази причудлива бездна човек може да проследи геоложките епохи все едно са пръстени на отрязано дърво. На върха ни чака същата зашеметяваща гледка, виждат се обаче още Босански Маглич и Сушичкия каньон. Някъде далеч долу се вижда и нашата крайна цел за деня – каньона на река Пива. Шофьорът на автобуса преживя доста интересни мигове слизайки до него. Пътят вие в невъзможни серпентини редувайки ги с тунели. Погледната отстрани, стената на каньона по която се спуска пътя приличаше на гигантски термитник. В замяна на това обаче гледките към Пивското езеро нямаха аналог –изумрудените води на реката прорязват планините в 33-километров каньон, завършващ с 220 метрова язовирна стена. Резултатът е един от най-красивите и със сигурност най-чистия язовир на целите Балкани. Вече доста поуморени се настанихме в етноселище състоящо се от комфортни дървени бунгала на самият ръб на каньона. Малко са привилегированите, които могат да пият кафе и да хапват палачинки рано сутрин с такава гледка от верандата.
На сутринта на брега на язовира ни чакаше малко корабче. Щяхме да прекараме 4 часа по водите на езерото. Първата ни цел беше къмпинга на Робинзон, т.е. на нашият капитан. Тук групата беше почерпена с вино, ракия, кафе и локум и имаше предостатъчно време за риболов или плуване в езерото. Черешката на тортата беше голяма варовикова пещера на самият бряг на езерото. През входа на пещерата виждаш езерото, а вътре – маси, пейки, огнище, скари ... Идилия! Как да си тръгнеш? С нежелание се качваме обратно на лодката и отпътуваме. След смяната на водният транспорт със сухоземен потегляме към Босна и Херцеговина, покрай същият този язовир. Спираме за малко на язовирната стена да се полюбуваме на каньона след нея и отново на път. Който не е пътувал по Босненската третокласна пътна мрежа, той не може да си представи какво „приключение” е. За щастие то приключва сравнително скоро, а ние поемаме покрай Дрина и нейният зелен каньон. На мястото където река Лим се влива във нея спираме за снимки – уви боклуците плуващи по реката стопяват всякакво желание за фотография. Това обаче е за кратко, защото пристигаме във Вишеград. „Тук, където Дрина потича с цялата мощ на зелените си, запенени води от привидно сключените черни, стръмни планини, се издига голям, красиво очертан каменен мост с единайсет широко стъпили дъги.” Така Иво Андрич описва мостът за който сме дошли. Правим разходка по него и сядаме на старинната каменна софа...А времето е само за снимки, фотоапаратите щракат ли щракат. Вече доста уморени се запътихме към финала за деня – Мечавник, етноселото на Емир Кустурица. Тук ни очакваха две уютни 4-звездни къщички, закрит басейн и кортове за тенис. няма по добро място за завършване на дългият ден!
Влакът изсвири и бавно тръгна по нагорнището. В същият момент от радиоуредбата загърмя сръбска музика. Возехме се на Шарганската железница – една от основните атракции на района. Дървени гарички с цветя, кръчми и разбира се декори от филмите на Кустурица.
Влакът неусетно се превърна в бус, а релсите в пътя към България..
Снимки може да видите в „Снимки от последните екскурзии”
Емил Енчев
всички новини »
|